Simplicity

Мокра болка

2011-05-24T12:45:00.001+03:00

Някак странно бие моето сърце,
при все, че вчера те видях
и полетях, и чувствах се перце,
а ти дъжд беше и аз не те разбрах.

Но не топъл и желан в полето,
а лепкав и суров в града,
където просмука се в перцето
и вместо на небето, запрати го в калта.

Мечтите смели, сякаш детски
удавиха се тихо в теб, в нощта.
В мъглата думите ти резки
сълзите сляха със дъжда.

Не искам празни мисли и вода,
а пак усмивка на лицето.
Нима теб трябва да виня
щом сам отворих си сърцето...

10.08.2006г. 15:36 ч.

За теб

2011-05-23T10:20:00.000+03:00

Защо убиваш ме любов?
Човек съм, разбери ме.
Безмълвен е горчивият ми зов,
не искам много, погледни ме!

Защо загубих се във теб?
Не виждам вече устните неверни.
Не виждаш ти, а аз съм сляп.
Дори надеждата едва трепери.

Из мене силно споменът зове,
издъхващ, но горещо жив.
Забравено изгаря туй сърце...
Поглеждаш ме, а погледът ти сив...

Но ето, утре е, изгряват
очите, устните, ръцете ти...
Прости ми откровената ми слабост,
не утрото това е, а мечтите ми.

А аз все търсещ, заблуден,
Събудих се във пуст кошмар.
Загубен в утрешния ден,
напук се чувствам все по-стар.

Дълбоко в мене е нощта,
онази – лека и свободна.
Летиме по повърхността
аз, ти и реалността съдбовна.

07.03.2006г. 23:58 ч.

Аз и Ти

2011-05-22T10:04:00.001+03:00

Аз съм ти и ти си аз,
Толкова чувство в тази мисъл.
Сияе любовта във нас
и азът губи своя смисъл.

Но кой съм аз, коя си ти?
И струва ли си да изчезнеш
в обятията на тез мечти
и себе си да пренебрегнеш?

Без теб роден съм, без теб и ще умра.
Остава ми животът само.
Нима ще трябва да се спра,
нима страданието е по-голямо?

Не, смисълът във мен се ражда
в уханието на тиха светлина...
натам сърцето ме отвежда,
в измислена, но съвършена красота.

16.01.2004г. 03:21 ч.

Въпроси

2011-05-21T12:24:00.001+03:00

И ето полъхът безжизнен
разсейва се сред бледата мъгла.
Усещам се, летя безгрижен,
унесен в собствената самота.

Дали започва всичко или свършва,
дали към всичко се стремя?
Себе си ли искам да прекърша,
или със себе си да полетя?

Дали копнежът, дали страстта,
онази вечната илюзия...
Погубва ли ме любовта,
или обрича ме на себелюбие?

А свети нежно във душата ми
мечтата, погледът, усмивката...
Нещо ли съм или всичко във очите ти?
Защо ли питам, остава ми молитвата.

17.12.2003г. 00.40 ч.

...

2011-05-20T12:46:00.001+03:00

Частица смисъл в реалността...
Реалност в тази пак частица...
Безброи страници в пръстта...
Обречени без своята корица...

Лек полъх в тоя миг заблуда...
Диханието на една мечта...
Безмълвна пред страха пробуден...
В захвърлени, накъсани листа...

Във бледа сянка на надежда...
Надежда за една ръка...
Една ръка в мастилена одежда...
Мастило на една съдба...

Полет в бездната на реалността...
Безумието на един пилот...
Безкрайно търсене на реалността...
В частицата наречена живот...

14.02.2003г. 00:30 ч.

2011-03-14T16:06:00.001+02:00

Life is the best movie to watch...

2010-10-20T16:41:00.001+03:00

Fire runs through my body with the pain of loving you.
Pain runs through my body with the fires of my love for you.
Sickness wanders my body with my love for you.
Pain like a boil about to burst with my love for you.
Consumed by fire with my love for you.
I remember what you said to me.
I am thinking of your love for me.
I am torn by your love for me. Pain and more pain.
Where are you going with my love?
I'm told you will go from here.
I am told you will leave me here.
My body is numb with grief.
Remember what I've said, my love.
Goodbye, my love, goodbye.

Когато бялото и черното се погледнат

2010-10-15T14:06:00.003+03:00

Имаше нещо важно. Обаче така и не успявах да се добера дори близо до нещото. Но усещах, че е там. Чувствах се като затворник, който знае, че слънцето е там някъде, отвъд стените и тавана, че има и светлина извън мрачните окови на собствената му представа за света, но не и за него. Не и за мен. Колко важно беше обаче нещото? Тази мисъл ме успокои. Винаги съм имал не до там вредния навик да мисля, а това понякога наистина успокоява. И все пак нещото беше там. И беше важно. Не знам как знаех. Дърпаше ме към себе си, в някаква посока и във всички посоки. Обсебваше ме. Беше до мен, в мен, в другите, а не можех да го докосна. Не можех да му се насладя, да се отвратя от него, да му се отдам. Въпреки това продължих да вървя. Онази особена сила, която неуморно не ни оставя да спрем, която е скрила смисъла в себе си, винаги ме е озадачавала. Как бих могъл да й се противопоставя, та тя ме караше да се смея, тя ме отчайваше, тя ме будеше и тя ме приспиваше, показваше ми посоката и ме хвърляше в мъглата на собствените ми илюзии, тя беше моят живот. Нещото, то беше най-яркият й израз, сега разбрах. Видях стремежа си към него, почувствах безкрайността на търсенето. Изживях насладата от срещата ни и отново го загубих. До следващия път...

П.А.

Битките в живота

2010-05-12T17:20:00.002+03:00

Един цар имал един единствен син - смел, сръчен и умен. Когато младият принц завършил учението си, баща му го пратил при един стар мъдрец да усъвършенства познанията си за живота.
- Посъветвай ме как да премина по Пътя на живота - казал младежът.
- Думите ми ще се заличат като стъпки в пясъка – отвърнал мъдрецът. Вместо това, ще ти дам някои насоки. По пътя си ще се изправиш пред три врати. Прочети това, което е написано на всяка от тях. Ще почувстваш неудържимо желание да изпълниш указанията. Не се противи на това желание, иначе ще бъдеш осъден да изживяваш отново и отново това, което искаш да избягаш. Нищо повече не мога да ти кажа. Трябва ти сам да го усетиш със сърцето и плътта си. А сега върви. Следвай пътя пред теб.
Старият мъдрец изчезнал, а принцът поел по Пътя на живота. Скоро се озовал пред голяма врата, на която пишело: „ПРОМЕНИ СВЕТА”
- Точно това смятах да направя - рекъл си младежът. Истината е, че някои неща ми харесват в този свят, но пък други не са никак по вкуса ми.
И той се впуснал в първата си битка. Неговият идеал, неговата решимост и неговият устрем го подтиквали да воюва, да предприема, да завладява, да моделира действителността според волята си. Изпитал удоволствието и опиянението на завоевателя, но не и покой в Душата си. Променил доста неща, но много други не успял. Минали години. Един ден той срещнал стария мъдрец, който го попитал:
- Какво научи по Пътя?
- Научих се – отвърнал принцът – да разграничавам онова, което е в моя власт, от онова, което не е; да разграничавам това, което зависи от мен, от другото, което не зависи.
- Хубаво - рекъл старецът. – Използвай силата си, за да влияеш върху нещата, които зависят от теб. Забрави за онези, които се изплъзват от властта си. И изчезнал.
Малко след това принцът намерил втората врата. На нея пишело: „ПРОМЕНИ ДРУГИТЕ”
- Това си и мислех – си рекъл той. Другите са извор на удоволствие и радост, но също така и на болка и горчивина.
И той въстанал срещу онова, което не го удовлетворявало и го дразнело у себеподобните му. Направил всичко възможно да промени характера им и да изкорени недостатъците им. Това била втората му битка. Минали години. Един ден, когато принцът вече започнал дълбоко да се съмнява в резултата от опитите си да промени другите, мъдрецът пак се появил и го запитал:
- Какво научи по Пътя?
- Научих, - отвърнал принцът, - че другите не са причината, нито на извора на радостта и скърбите ми, на моето удовлетворение или разочарование. Те просто са предлог и възможност моите чувства да се проявят. Но чувствата ми се раждат в мен самия.
- Имаш право – съгласил се мъдрецът. С това, което събуждат в теб, другите ти дават възможност да опознаеш себе си. Бъди признателен на тези, които будят в теб радост и удоволствие. Благодари също така и на онези, които те карат да изпиташ разочарование и страдание, защото чрез тях Животът те учи на онова, което още не си усвоил и от което ще имаш нужда, за да извървиш пътя си. Казал старецът тези думи и изчезнал.
След това принцът достигнал до третата врата, на която пишело: „ПРОМЕНИ СЕБЕ СИ”
- Да – помислил принцът. Ако наистина у мен се корени причината за всичките ми проблеми, това е единственото, което ми остава да направя.
И започнал третата си битка. Направил всичко възможно да подобри характера си, да изкорени недостатъците си, да промени това, което не харесвал в себе си и всичко, което не отговаряло на неговия идеал. Дълги години водил той тази битка, пожънал успехи, но срещнал и съпротива, претърпял поражения. Когато отново срещнал мъдреца, трябвало да отговори на все същия въпрос:
- Какво научи по пътя?
- Научих, - отвърнал принцът, - че у нас има неща, които можем да променим, но също така и такива, които оказват съпротива и които така и не успяваме да пречупим.
- Добре – казал старият мъдрец.
- Да – продължил принцът, но започвам да се уморявам от тези вечни битки с всичко, с всички, със себе си. Никога ли няма да има край? Кога най-после ще намеря покой? Толкова искам да прекратя борбата, да зарежа всичко, да си отдъхна!
- Точно това е следващата ти цел – съобщил му мъдрецът. Но преди да продължиш напред, обърни се да погледнеш изминатия път. Казал това и изчезнал.
Принцът погледнал назад и забелязал, че третата врата има надпис и от обратната си страна! Надписът гласял: „ПРИЕМИ СЕБЕ СИ” Принцът се учудил, че не е видял надписа по-рано.
- Явно, когато се хвърля в битка, човек е заслепен – казал си той. Принцът видял също така разпилени на земята всички онези неща, с които се бил преборил в себе си: недостатъците си, слабите си страни, страховете си, ограниченията си, всичките си стари демони. И се научил да ги познава, да ги приема, дори да ги обича. Научил се да обича себе си, без да се сравнява с другите, без да се осъжда и порицава. Тогава срещнал отново мъдреца, който му задал обичайния въпрос:
- Какво научи по Пътя?
- Научих, - отвърнал принцът, - че да мразиш или да отхвърляш част от себе си означава да се осъдиш на вечно несъгласие със самия себе си. Научих се да се приемам такъв, какъвто съм – напълно и безусловно.
- Добре – казал мъдрецът. Усвоил си Първата Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през Третата врата.
Едва преминал през третата врата, принцът видял в далечината задната страна на втората и прочел: „ПРИЕМИ ДРУГИТЕ” Около себе си той видял хората, които срещнал по пътя. Тези, които обичал, и онези, които мразел. Тези, които подкрепял, и онези срещу които се борил. Но за свое голямо учудване, той вече не бил в състояние да види недостатъците и грешките им, които някога толкова го дразнели и които искал да изкорени. Когато пак срещнал мъдреца, последният го попитал:
- Какво научи по Пътя?
- Научих, - отговорил принцът, - че откакто съм в съгласие със себе си, вече няма в какво да упрекна и другите, а няма и защо да са страхувам от тях. Научих се да приемам и обичам другите напълно и безусловно.
- Добре – казал мъдрецът. – Това е Втората Мъдрост. Сега можеш отново да преминеш през втората врата.
От другата страна принцът забелязал обратната страна на първата врата. Там пишело: „ПРИЕМИ СВЕТА”
- Странно, как не съм видял този надпис още от първия път – зачудил се принцът. Той се огледал и видял около себе си света, който по-рано искал да завладее, да преобрази, да промени. Бил стъписан от блясъка и красотата на всичко в него. От неговото съвършенство. А това си бил все същият свят… Светът ли се бил променил, или неговият поглед?
- Какво научи по Пътя? – попитал го мъдреца при следващата им среща.
- Научих – отвърнал принцът, че светът е огледало на Душата ми. Че душата ми не вижда света, а собственото си отражение в него. Когато е радостна, и светът й се струва весел. Когато нещо й тежи, светът й изглежда тъжен. Но сам по себе си светът не е нито весел, нито тъжен. Той просто е тук, съществува – и това е всичко. Не той ме измъчваше, а представата, която имах за него. Научих се да го приемам, без да го осъждам – напълно и безусловно.- Това е Третата мъдрост – казал старият мъдрец.
– Ето, че вече си в съгласие със себе си, с другите и със Света. Чувство за безметежно спокойствие, ведрост и пълнота завладели принца. Той усетил как се потапя в Тишината. - Сега си готов да преминеш отново през последния праг – рекъл мъдрецът, - този на прехода от Тишината на Пълнотата към Пълнотата на Тишината.
И старецът изчезнал....

To U

2010-02-12T10:41:00.002+02:00

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?

Дамян Дамянов

2009-03-30T13:29:00.000+03:00

Като порасна искам и аз да се науча

2009-03-30T12:19:00.001+03:00

"- работи, все едно нямаш нужда от пари,
- обичай, все едно никой никога не те е наранявал,
- танцувай, все едно никой не те гледа,
- пей, все еднo никой не те чува,
- живей, все едно на земята е рай."

:)

просто лапе

2008-12-19T13:53:00.001+02:00

Празнота, свито сърце и стомах, поредица от негативни мисли, които се повтарят и доразвиват от само себе си, пак празнота, мислите увеличават мащаба си, увеличават диапазона си, вече не е само тя, вече са и те, и предишните, и бъдещите, и аз... от друга страна навън толкова позитивно вали...

Онзи...

2008-10-17T12:12:00.004+03:00

Странно как някои неща, по скоро някои хора могат да те убият, ти продължаваш да дишаш, но въздухът вече горчи, продължаваш да виждаш, но всичко е размито и сивкаво, безформено като дупката там вътре в теб. Тази дупка, дупката от куршума, с който те уби онзи. Онзи от онези някои хора, които имат особения талант да те убиват. Убиват те безброи пъти, убиват те с казани и неказани думи, с погледи, с всичко, на което са способни. Ти се изправяш, но онзи стреля пак и дупките стават много. И ти изчезваш, дупките са се слели в една огромна яма, а от теб не е останало нищо, освен спомена за това което си бил. А онзи, от онези някои хора, дори не подозира, а дори и да подозира просто не му пука. Бум! Още един куршум, още една дупка, но не, вече няма какво да се пробие, куршума просто преминава през онзи единствен остатъчен спопмен за теб, споменът се усмихва, а куршумът пада безшумно в бездънната яма. Една сутрин се събуждаш заставаш пред огледалото и виждаш онзи, онзи от онези някои хора...