Когато бялото и черното се погледнат

Имаше нещо важно. Обаче така и не успявах да се добера дори близо до нещото. Но усещах, че е там. Чувствах се като затворник, който знае, че слънцето е там някъде, отвъд стените и тавана, че има и светлина извън мрачните окови на собствената му представа за света, но не и за него. Не и за мен. Колко важно беше обаче нещото? Тази мисъл ме успокои. Винаги съм имал не до там вредния навик да мисля, а това понякога наистина успокоява. И все пак нещото беше там. И беше важно. Не знам как знаех. Дърпаше ме към себе си, в някаква посока и във всички посоки. Обсебваше ме. Беше до мен, в мен, в другите, а не можех да го докосна. Не можех да му се насладя, да се отвратя от него, да му се отдам. Въпреки това продължих да вървя. Онази особена сила, която неуморно не ни оставя да спрем, която е скрила смисъла в себе си, винаги ме е озадачавала. Как бих могъл да й се противопоставя, та тя ме караше да се смея, тя ме отчайваше, тя ме будеше и тя ме приспиваше, показваше ми посоката и ме хвърляше в мъглата на собствените ми илюзии, тя беше моят живот. Нещото, то беше най-яркият й израз, сега разбрах. Видях стремежа си към него, почувствах безкрайността на търсенето. Изживях насладата от срещата ни и отново го загубих. До следващия път...

П.А.