Онзи...

Странно как някои неща, по скоро някои хора могат да те убият, ти продължаваш да дишаш, но въздухът вече горчи, продължаваш да виждаш, но всичко е размито и сивкаво, безформено като дупката там вътре в теб. Тази дупка, дупката от куршума, с който те уби онзи. Онзи от онези някои хора, които имат особения талант да те убиват. Убиват те безброи пъти, убиват те с казани и неказани думи, с погледи, с всичко, на което са способни. Ти се изправяш, но онзи стреля пак и дупките стават много. И ти изчезваш, дупките са се слели в една огромна яма, а от теб не е останало нищо, освен спомена за това което си бил. А онзи, от онези някои хора, дори не подозира, а дори и да подозира просто не му пука. Бум! Още един куршум, още една дупка, но не, вече няма какво да се пробие, куршума просто преминава през онзи единствен остатъчен спопмен за теб, споменът се усмихва, а куршумът пада безшумно в бездънната яма. Една сутрин се събуждаш заставаш пред огледалото и виждаш онзи, онзи от онези някои хора...